Май сами си го търсихме, а сега сме смутени:
от довчерашни бардове се роят бизнесмени.
(Да му мислят титаните, дето гък не продават.
С моя милост спонтанно е – нямам трънена слава!)
Свойта Муза охлузена сбутах сам на пазара –
и се зверят в зъбите й, и прасците й барат,
дърпат струни от арфата над кантара с пипера...
Тя – без шнола в косите си – им напомня хетера...
Тя притваря клепачите – чак да скрие чатала,
тя търпи, тя претръпва...
Тя се трепе за залък...
А аз – палечко жалък,
свит в пантофката й на Пепеляшка,
току шепна отвътре:
- Ей, устискай! Кураж, ма!
Изтърпи още мъничко. Някой ден – твърде скоро,
ще проплачат търговците тъкмо с твоята горест.
И макар вече ялова, и почти кикимора,
ще ги стреснеш, повярвай ми, с тая нотка покорна,
с тая нота – фалшивата – от плешивата арфа,
с тая дрипа от ритъма, с тая реч без метафора,
че една е прокобата над децата им клети:
от алъш-веришчиите да се пръкват поети.
