КОНЕЦЪТ

Сред тротоара, отреден за паркинг,
в тълпата спираме, очи присвили.
Високо в здрача яростно и ярко
трепти едно парцалено хвърчило.
Кой знае откога – съвсем отдавна –
не сме се вглеждали така нагоре.
Привързано, небето слиза бавно,
все по-несръчно с вятъра се бори...
Последен порив - и залита диво,
захлупва с дрипаво лице земята.

Едно дете в ръцете си навива
конецът между нас и небесата.