ВЗАИМНИ ОТСТЪПКИ

С мъка ми отстъпва кака

своя дял от козунака.

Ако кажа „Не, не бива!”,

няма да е справедливо.

Как защо?
Ами защото

аз отстъпих пък на кака 

да омеси козунака.

СРЕД КНИГИТЕ

Знаем с мама: татко крие

между книгите пари.

Но не знае той, че ние

сме ги харчили дори.

Мама вземе ли заплата,

връщаме ги, щем-не щем.

Нека да си мисли тате,

че със мама не четем!

ПОКАНА

Тичам аз у леля Роза

по такъв един въпрос:

- Лольо Розо, момо козо

до гостовото о нос!

Леля Роза чак изпусна

пудриерата от смях:

- Ма защо кривиш тъй устни?
Нищичко не ти разбрах...

- Няма нищо смешно. Просто

мама каза: „Тичай там,

покани я пак на гости.

Само че с полвин уста!”

НЕЧИЙ

Колко му е – да зарежеш всичко.

Път. И някакви чепици.

И от мъж, колега или чичо –

да осъмнеш ничий.

Нищо друго – свобода и шапка

(невидимка) на тояга.

Сняг засипва битието кратко.

Бягай, братко, бягай.

Инак - с тая твоя дрешка проста

и с усмивката убога –

някой нечий ще те спре на моста

пак да иска огън...

           ВЕСЕЛИ АТЕНТАТОРИ

В своите мъжки безумства ние сме весели атентатори

срещу Разум и Здраве – тирани с разклатена власт.

Арестувани, чезнат безследно верните стари приятели,

тъй че все по-отчаяно обръчът стяга и нас.

Уж - домашни послушници – най-надлежно протягаме шиите,

уж отмерваме вечер по два-де-сет капки живот,

ала чуем ли оня сигнал, се превръщаме пак в харамиите,

през засади и звек на ключалки намерили брод.

И в незнайни джендеми забегнали, гневно пръсваме стомните

с накипялото вино, наречено мъжка тъга.

С нажежената, нежна кама от изтъркани с времето спомени

стари рани горим и подрязваме стари рога...

Обкръжени от утрото, дълго ровим в палтата за хапове.
Светлината ни кара да отвръщаме поглед и глас.
Пак виновни се връщаме: мъкнем мрежички с книги и хлябове

край афиши и скръбни вести... Засега не за нас!

ОТ СЕРГИЯТА

Май сами си го търсихме, а сега сме смутени:

от довчерашни бардове се роят бизнесмени.

(Да му мислят титаните, дето гък не продават.

С моя милост спонтанно е – нямам трънена слава!)

Свойта Муза охлузена сбутах сам на пазара –

и се зверят в зъбите й, и прасците й барат,

дърпат струни от арфата над кантара с пипера...

Тя – без шнола в косите си – им напомня хетера...

Тя притваря клепачите – чак да скрие чатала,

тя търпи, тя претръпва...

Тя се трепе за залък...

А аз – палечко жалък,

свит в пантофката й на Пепеляшка,

току шепна отвътре:

- Ей, устискай! Кураж, ма!

Изтърпи още мъничко. Някой ден – твърде скоро,

ще проплачат търговците тъкмо с твоята горест.

И макар вече ялова, и почти кикимора,

ще ги стреснеш, повярвай ми, с тая нотка покорна,

с тая нота – фалшивата – от плешивата арфа,

с тая дрипа от ритъма, с тая реч без метафора,

че една е прокобата над децата им клети:

от алъш-веришчиите да се пръкват поети.