БАБИНИТЕ ГОЗБИ

Хваща миксера здраво

и любимите наши

гозби

баба ги прави

на пюре или каша.

С нас не хрупа салата,

не поглежда салама.

Просто баба, горката,

зъб в устата си няма.

Затова мокри хляба

и с пюрета се тъпче...

Подарих днес на баба

свойто паднало зъбче.

САМООТЛЪЧВАНЕ

Неприятен и заплетен казус
върху своя кръст ме прикова...
Споделих с колегата. Бях срязан:
“Оф, сега не ми е до това!”

Жегна ме така, че се замислих:
колко пъти – зван или незван -
съм отвръщал, в себе си улисан,
че сега не ми е до това?

Вик отвънка. Зов. И скачаш нощем...
Майната му! Имаш свой провал.
Баш сега не ти е до... Изобщо
в този век не ни е до това...

Без да съм прокажен, нито прошляк,
се самоотлъчвам... Като вас,
от които бих поискал прошка...
Само че не ви е до това.

ЧОВЕК

Докрай кога ли е щастлив
човек...
Човек сред грижи броди:
и болест ще го повали,
и горести ще го споходят...

Дори във час на чудеса,
в блаженството на тиха радост
ще се упреква вкъщи сам,
че подозрително не страда.

ГРАДЕЖ

Пренасяме камъни: жар ни облива
и стави пропукват.
От цялата местност вадим камъни диви.
Грамада се струпва.

Под тежките стъпки се вдига тревата:
простене и млъкне.
Сновем през мравуняк, през брод, през дъгата...
Морените мъкнем.

От утре нататък те гладко ще пасват
в градежа разумен.
Всеки камък ще легне на своето място:
в стена помежду ни.

ТОСТ

И все по-уморен, и все по-състарен
ще се отдаваш мълком на минали възторзи...
Каквото и да чакаш в утрешния ден,
изстрадай с благодарност минутите на този.

Сега си. Мимолетен в дивата река.
Обиден, болен, смешен, замаян от миражи.
Но няма по-добро от крехкото сега,
което подир време мощта си ще докаже.

Обичай се сега. От утре ще си друг!
Презирай се за днеска, но пак недей забравя,
че тяло и душа те мъкнаха дотук –
свещта (дори без пламък!) полека се стопява.

И има ли утеха в бъдното, освен
че в утрешния ден, олющен като фреска,
ще бъдеш по-красив, по-млад от вдругиден.
А вдругиден... Но стига. Да вдигнем тост за днеска!

КОНЕЦЪТ

Сред тротоара, отреден за паркинг,
в тълпата спираме, очи присвили.
Високо в здрача яростно и ярко
трепти едно парцалено хвърчило.
Кой знае откога – съвсем отдавна –
не сме се вглеждали така нагоре.
Привързано, небето слиза бавно,
все по-несръчно с вятъра се бори...
Последен порив - и залита диво,
захлупва с дрипаво лице земята.

Едно дете в ръцете си навива
конецът между нас и небесата.

АПОСТРОФИ

НЕОСЪЩЕСТВЕНИЯТ ПОЛЕТ

По Никола Вапцаров

Животът без милост ни вързва
крилата със яки въжа...

Човекът с прекършена дързост
каквото можа - не можа!


БЕЗМУЗИЕ
По Никола Вапцаров

Не, сега не е за поезия,
ни за римите с звънкия смях...

Пръв маестро в страна с главорези,
не е Ойстрах,
а „Ой, страх!”.


НЕОДЕВИЗ

И де не го сееш, нашенецът си никне.
Неодевизът го води:

Опознай родината си, за да обикнеш
други страни и народи!