ПЕСЕН ЗА ТАБЕЛКИТЕ

Музика Хайгашод Агасян
Стихове Виктор Самуилов

http://vbox7.com/play:45c53cff

"Зодия Хлапак" - книжка календар; Издателство Жанет 45, 2013; художник Киро Мавров

Поредна весела приумица на Виктор Самуилов – книжка-календар. Окачваш я върху стената в детската си стая, откриваш що за зодия си ти, какви големи зодии са всъщност мама, татко и останалите твои близки и след като наместиш прозорчето на днешна дата, си отбелязваш върху календара най-важните задачки за деня.

Това щедро илюстрирано от Киро Мавров приложно творение не робува на делници и официални празници, не е обвързано дори с която и да е година (нали сте чували за вечен календар?), а побира в дузината си страници и картинки, и стихотворения, и всичките зодиакални знаци в един ужасно „сбъркан зодиак”. И как да бъде иначе, когато този зодиак е детски! Когато е забавна, закачлива реплика към философи, звездобройци, астролози. Когато ни подсеща, докато наместваме прозорчето на днешна дата, как всички ние, предишни и сегашни малчугани, сме от една и съща зодия – „Хлапак”.

(Хей, не забравяйте, ако и Вие сте от зодия „Хлапак”, да залепите ваденката-стикер върху любима, само Ваша вещ.)

ВЗАИМНИ ОТСТЪПКИ

С мъка ми отстъпва кака

своя дял от козунака.

Ако кажа „Не, не бива!”,

няма да е справедливо.

Как защо?
Ами защото

аз отстъпих пък на кака 

да омеси козунака.

СРЕД КНИГИТЕ

Знаем с мама: татко крие

между книгите пари.

Но не знае той, че ние

сме ги харчили дори.

Мама вземе ли заплата,

връщаме ги, щем-не щем.

Нека да си мисли тате,

че със мама не четем!

ПОКАНА

Тичам аз у леля Роза

по такъв един въпрос:

- Лольо Розо, момо козо

до гостовото о нос!

Леля Роза чак изпусна

пудриерата от смях:

- Ма защо кривиш тъй устни?
Нищичко не ти разбрах...

- Няма нищо смешно. Просто

мама каза: „Тичай там,

покани я пак на гости.

Само че с полвин уста!”

НЕЧИЙ

Колко му е – да зарежеш всичко.

Път. И някакви чепици.

И от мъж, колега или чичо –

да осъмнеш ничий.

Нищо друго – свобода и шапка

(невидимка) на тояга.

Сняг засипва битието кратко.

Бягай, братко, бягай.

Инак - с тая твоя дрешка проста

и с усмивката убога –

някой нечий ще те спре на моста

пак да иска огън...

           ВЕСЕЛИ АТЕНТАТОРИ

В своите мъжки безумства ние сме весели атентатори

срещу Разум и Здраве – тирани с разклатена власт.

Арестувани, чезнат безследно верните стари приятели,

тъй че все по-отчаяно обръчът стяга и нас.

Уж - домашни послушници – най-надлежно протягаме шиите,

уж отмерваме вечер по два-де-сет капки живот,

ала чуем ли оня сигнал, се превръщаме пак в харамиите,

през засади и звек на ключалки намерили брод.

И в незнайни джендеми забегнали, гневно пръсваме стомните

с накипялото вино, наречено мъжка тъга.

С нажежената, нежна кама от изтъркани с времето спомени

стари рани горим и подрязваме стари рога...

Обкръжени от утрото, дълго ровим в палтата за хапове.
Светлината ни кара да отвръщаме поглед и глас.
Пак виновни се връщаме: мъкнем мрежички с книги и хлябове

край афиши и скръбни вести... Засега не за нас!

ОТ СЕРГИЯТА

Май сами си го търсихме, а сега сме смутени:

от довчерашни бардове се роят бизнесмени.

(Да му мислят титаните, дето гък не продават.

С моя милост спонтанно е – нямам трънена слава!)

Свойта Муза охлузена сбутах сам на пазара –

и се зверят в зъбите й, и прасците й барат,

дърпат струни от арфата над кантара с пипера...

Тя – без шнола в косите си – им напомня хетера...

Тя притваря клепачите – чак да скрие чатала,

тя търпи, тя претръпва...

Тя се трепе за залък...

А аз – палечко жалък,

свит в пантофката й на Пепеляшка,

току шепна отвътре:

- Ей, устискай! Кураж, ма!

Изтърпи още мъничко. Някой ден – твърде скоро,

ще проплачат търговците тъкмо с твоята горест.

И макар вече ялова, и почти кикимора,

ще ги стреснеш, повярвай ми, с тая нотка покорна,

с тая нота – фалшивата – от плешивата арфа,

с тая дрипа от ритъма, с тая реч без метафора,

че една е прокобата над децата им клети:

от алъш-веришчиите да се пръкват поети.

ОЖЕСТОЧАВАНЕ

В прозореца нощта без звук се срути.

А той и сън, и себе си надвил,

не може да повярва, че е сутрин.

Защото черен ден му предстои.

Но взетото решение го радва.

Измъчен, зъл – а се усеща мъж.

През трупове ще мине ако трябва,

но кой кого – доказва се веднъж!

Отключва външната врата. Застива...

...и о черджето върху своя праг

подметките си смаяно изтрива –

да не изкаля сутрешния сняг.

ИЗБОРИ

Избори да има скоро

също е по моя вкус.

С кака вече уговорих

нов предизборен съюз.

Мама хем се колебае,

хем ругае своя хал.

Ухажорът й е таен,

но известен в цял квартал.

С кака сме единодушни:

новият ни кандидат

псува, пие, пури пуши,

но е приказно богат.

И за разлика от този

безработен наш баща,

той до мола с джип ни вози

даже късно през нощта.

Там, похапвайки си сладко,

всички искаме у нас

нови избори за татко.

Долу неговата власт!

През девет локви в десета

• Заглавие: През 9 локви в 10-а
• Автор: Виктор Самуилов
• Оформление: Росица Ячкова
• Издателство Жанет 45
• Жанр: Детска литература
• Твърди корици
• Брой страници: 58
• Тираж 1000 бр.
• Дата на издаване: 08.2011
• ISBN: 978 954 491 709 8

БЕЗ ПРЕСТРУВКИ

- Едно дете, мамо, не ще да расте!

- И що за хлапашки и смешни преструвки?

- То имало сáмо еднички обувки.

И вече до кръв го убивали те!

ЗАКЪСНЯЛОТО ПИСМО

Направо пощурява

от пощите човек:

писмото от Варшава

пътувало цял век!

Написал ми е тати:

“И майка си, юнак,

да слушаш, че ще патиш,

ядосаш ли я пак!”

Отпускам плика в скута...

Е, имам ли вина,

че само с две минути

писмото закъсня?

БАБИНИТЕ ГОЗБИ

Хваща миксера здраво

и любимите наши

гозби

баба ги прави

на пюре или каша.

С нас не хрупа салата,

не поглежда салама.

Просто баба, горката,

зъб в устата си няма.

Затова мокри хляба

и с пюрета се тъпче...

Подарих днес на баба

свойто паднало зъбче.

САМООТЛЪЧВАНЕ

Неприятен и заплетен казус
върху своя кръст ме прикова...
Споделих с колегата. Бях срязан:
“Оф, сега не ми е до това!”

Жегна ме така, че се замислих:
колко пъти – зван или незван -
съм отвръщал, в себе си улисан,
че сега не ми е до това?

Вик отвънка. Зов. И скачаш нощем...
Майната му! Имаш свой провал.
Баш сега не ти е до... Изобщо
в този век не ни е до това...

Без да съм прокажен, нито прошляк,
се самоотлъчвам... Като вас,
от които бих поискал прошка...
Само че не ви е до това.

ЧОВЕК

Докрай кога ли е щастлив
човек...
Човек сред грижи броди:
и болест ще го повали,
и горести ще го споходят...

Дори във час на чудеса,
в блаженството на тиха радост
ще се упреква вкъщи сам,
че подозрително не страда.

ГРАДЕЖ

Пренасяме камъни: жар ни облива
и стави пропукват.
От цялата местност вадим камъни диви.
Грамада се струпва.

Под тежките стъпки се вдига тревата:
простене и млъкне.
Сновем през мравуняк, през брод, през дъгата...
Морените мъкнем.

От утре нататък те гладко ще пасват
в градежа разумен.
Всеки камък ще легне на своето място:
в стена помежду ни.

ТОСТ

И все по-уморен, и все по-състарен
ще се отдаваш мълком на минали възторзи...
Каквото и да чакаш в утрешния ден,
изстрадай с благодарност минутите на този.

Сега си. Мимолетен в дивата река.
Обиден, болен, смешен, замаян от миражи.
Но няма по-добро от крехкото сега,
което подир време мощта си ще докаже.

Обичай се сега. От утре ще си друг!
Презирай се за днеска, но пак недей забравя,
че тяло и душа те мъкнаха дотук –
свещта (дори без пламък!) полека се стопява.

И има ли утеха в бъдното, освен
че в утрешния ден, олющен като фреска,
ще бъдеш по-красив, по-млад от вдругиден.
А вдругиден... Но стига. Да вдигнем тост за днеска!

КОНЕЦЪТ

Сред тротоара, отреден за паркинг,
в тълпата спираме, очи присвили.
Високо в здрача яростно и ярко
трепти едно парцалено хвърчило.
Кой знае откога – съвсем отдавна –
не сме се вглеждали така нагоре.
Привързано, небето слиза бавно,
все по-несръчно с вятъра се бори...
Последен порив - и залита диво,
захлупва с дрипаво лице земята.

Едно дете в ръцете си навива
конецът между нас и небесата.