сряда, 27 октомври 2010 г.

ТОСТ

И все по-уморен, и все по-състарен
ще се отдаваш мълком на минали възторзи...
Каквото и да чакаш в утрешния ден,
изстрадай с благодарност минутите на този.

Сега си. Мимолетен в дивата река.
Обиден, болен, смешен, замаян от миражи.
Но няма по-добро от крехкото сега,
което подир време мощта си ще докаже.

Обичай се сега. От утре ще си друг!
Презирай се за днеска, но пак недей забравя,
че тяло и душа те мъкнаха дотук –
свещта (дори без пламък!) полека се стопява.

И има ли утеха в бъдното, освен
че в утрешния ден, олющен като фреска,
ще бъдеш по-красив, по-млад от вдругиден.
А вдругиден... Но стига. Да вдигнем тост за днеска!

КОНЕЦЪТ

Сред тротоара, отреден за паркинг,
в тълпата спираме, очи присвили.
Високо в здрача яростно и ярко
трепти едно парцалено хвърчило.
Кой знае откога – съвсем отдавна –
не сме се вглеждали така нагоре.
Привързано, небето слиза бавно,
все по-несръчно с вятъра се бори...
Последен порив - и залита диво,
захлупва с дрипаво лице земята.

Едно дете в ръцете си навива
конецът между нас и небесата.