неделя, 27 юни 2010 г.

ГРЕШНИЦИ

На Васил Сотиров

След митарства и празни съблазни,
както бродех в нощта окъснял,
изведнъж таралеж забелязах
върху мокрия лунен асфалт.

- Хей, братле – поприведох се ниско,-
ти къде си загуби ума,
та сега през шосето на риска
търсиш прекия път към дома?

Придружих до трева таралежа.
После – пак по асфалта пеша:
все през локвите – грешен и нежен,
с таралежово смешна душа.

ХАЙНЕ

Слушай само как го е рекъл евреинът Хайне: “Не разбирахте ме вие, не разбирах ви и аз; в кал затънахме до шия и разбрахме се завчас”, като, нали, в това “евреин” аз не влагам и капка негативизъм, напротив, аз, дето се вика, шапка им свалям на юдеите, аз сума ти приятели имам сред тях и не крякам като оня фашага, който състави, представяш ли си, пълен списък на вашите хора, може да си го мяркал тоя списък из интернет, апропо, и ти, и ти си там, вътре си, ооо, има те, прошка няма, бил си, ааа, моля ти се, пета колона, представяш ли си каква дивотия, на теб ли да го разправям, макар че, ако питаш мене, това си е чиста проба подстрекателство към поголовното ви прочистване като по време на хер бояджията, комуто, апропо, хайде пък да сме почтени докрай, нали, са му финансирали холокоста, може да ти се стори невероятно, доста от вашите, да, да, да, факт, доста от вашите богаташи и измекяри, и в тоя смисъл държа да съм ясен, спасили сме ви, дето се вика, ама и сред вашето стадо се е навъдила сума ти, нали така, мърша, ооо, то при нас я има, че при вас ли, дето са ви юркали от погром на погром, и по тая причина, естествено, се е съхранило божем най-читавото – къде с подкупи, къде с лихварство, къде с продажба и на най-святото даже, само и само да оцелеят потомците ви, нещо, което аз, като баща на две куклички, ето, виж къде си ги нося сладураните аз, гледай, тази тук е Радинка, а по-голямшката, какво ще кажеш, по-голямшката е Косара, та тоя ви инстинкт аз дълбоко го адмирирам, не ще и дума, и все пак търпите един укор, мама ви стара – я ми кажи, ама, нали, без да се цупиш, защо, кажи ми, изпитвате кеф да се правите все на нещастни, защо във всичко ви се привиждат гонения, след като самите вие не се уморихте да гоните арабеските, мамка им джалабейска, а пък и те като вас са семити, да видиш ти, не е ли така, е, какво да приказваме повече, няма какво да приказваме, апропо, когато запитали Чърчил: “Защо у вас, сър, няма антисемитизъм?”, албионецът му с албионец изтърсил: “Ние просто не смятаме евреите за по-умни от нас!”, ха-хааа-хаа, така де, кой, кажи ми, кой и къде е постановил, че тъкмо вие трябва да сте най-умни от всички, и защо, ми кажи, ако беше така, сте плъпнали като скакалци по земи и народи – вие, богоизбраната нация, богоизбрана от кого, да ви пита човек, ами че от вашия си юдейски бащица, от кого, докато нашия го разпнахте без да ви мигне очото, нали, е не, не точно ти де, шегувам се, айде сега, разчитам на изтънченото ти чувство за хумор, така де, така де, знаеш, че винаги ми е било сладко да си почешем акълите с тебе, коньовичари сме с тебе ние, марков народ, дето се вика, ето и днес, толкоз години, откак не сме в махалата, ама не ме подмина, не се престори като някои твои съплеменници на разсеян, напротив, поздрави си ме като хората, попита ме как е, нали, и прочее, но зарежи сега тия глупости, за друго, за друго ми беше приказката на мене, я, викам си аз, да шашна еврейчето с Хайне, понеже, нали, и двамцата сме си с тебе до шия в същата, споменатата от Хайне калчица...

ЖИВЕЙ

Маричков закупил три праскови. По една за всеки член на семейството. Отнесъл в шепи прасковите в апартамента си. Настанил ги в гаванката върху бюфета, останала му спомен от бабата, Бог да я прости. И зачакал да види как ще се изненада дъщеричката.

А дъщеричката действително ахнала, захапала сочната праскова, олигавила се, изполекьосала се и тъкмо тогава звъннал съседът Налбантов. Влез де, влез, му казал Маричков и онзи влязъл да му върне вестник “Уикенд”, поздравил дъщеричката с кимване, понеже как да й стисне ръката, цялата в сок и мъх от прасковата. А Маричков без да му мисли изрекъл: “Вземи си!”

И Налбантов си взел. Пъхнал я в джоба, понеже щял да я носи на внук си, внук му от години не бил кусвал праскова. И като измънкал още две-три думи за “Уикенд”, се прибрал по живо, по здраво.

И понеже се върнала и жената на Маричков, и веднага се нахвърлила върху третата праскова, е, само върху половинката, защото другата половинка преотстъпила на дъщеричката, Маричков получил внезапен сърдечен пристъп.

Та бърза помощ, та операция, та системи... На осемнайстия ден по обяд Маричков след таратора и яхнията пристъпил към десерта: три загнили кайсии, едната от които с червейче. Оглозгал ги до костилките, озъртайки се и почти без да дъвче – било ден за свиждане.

А червейчето съжалил, не го размазал с вилица върху ръба на чинията. Живей – му казал Маричков.